Самотраки – вълнуващ от първия поглед
Още щом съзряхме силуета на острова, пристигайки на пристанището в Александруполис, за да се качим на ферибота, се изпълнихме с възхита. Сърцата ни вече бяха запленени от тази „планина в морето“ – висок, див и величествен бряг, сякаш изникнал от легенда. Зелените склонове на планината Саос се спускаха стремглаво в морските дълбини, а най-високата ѝ точка – връх Фенгари (в превод „онзи, който скрива Луната“) – се извисяваше на 1611 метра и ни зовеше. Знаехме, че утрешният ден за някой от нас, ще бъде посветен на срещата с него.
Пътуването с ферибота беше спокойно и изпълнено с очакване. Ято чайки ни следваше през Егейското синьо, танцувайки над вълните с удивителна лекота. Фотографите на борда запечатваха техния полет – изящни бели силуети върху платно от лазур и слънце. Два часа – толкова продължава преходът от Александруполис до Самотраки – отлетяха неусетно, като шепот на вълна.
10 неща, които не бива да пропускаш на Самотраки
Когато организирам йога ваканция, не търся единствено уединение и изолиране на групата, както при традиционните йога ритрийти. Напротив – търся силно, пълноценно преживяване чрез свързване с природата, обичаите и културата на мястото, което посещаваме.
В опознаването на различни култури се крие богатство – така се разтваряме и по-дълбоко осъзнаваме свързаността си с другите и света.
1. Мистериите на Самотраки: Завеса от тишина, обвила древно познание
Остров Самотраки пази в сърцето си една от най-дълбоките тайни на древния свят – култът към Великите Кабири и мистериите, посветени на тях. Обвити в мълчание и достъпни само за посветени, тези ритуали са били сред най-старите в Егейския регион, със следи още от микенската епоха (XIV–XI в. пр.Хр.).
Кабирите – мистични, доброжелателни към хората божества, покровители на плодородието и мореплаването – не принадлежат на гръцката митология, а на по-древен пласт – пеласгийски или тракийски. Някои учени разпознават в тях Деметра, Персефона, Хадес и дори Хефест, вплетени в дълбоката символика на сезоните, живота и смъртта, светлината и мрака.
Централно място в митологията заема богинята Деметра – Майката Земя, даряваща зърното и учеща хората да сеят, да жънат и да живеят в ритъм с природата. Нейната любовна история с Ясион или митът за отвлечената Персефона са не само драматични разкази, а основа на свещени ритуали, с които посветените в мистериите са преживявали вътрешна трансформация.
Тези мистерии не са били просто театър или религиозен обред – те са били пътуване към дълбокото себепознание, към сливане с природните цикли и скритата мъдрост на живота. Някои изследователи дори откриват прилики с Елевзинските мистерии и виждат в Самотракия живата нишка към Великата богиня на Стара Европа.
Днес, така ни липсват такива ритуали, които да ни покажат пътя, да ни свържат със земята, с животните и с Великият дух.
2. Светилището на Великите богове – мистичното сърце на Самотраки
Има места, които не просто виждаш – а усещаш. Така е със Светилището на Великите богове, сгушено в подножието на планината Фенгари. Там, където вятърът носи шепота на мистериите, а камъните помнят тайни, предавани от уста на ухо, от сърце на сърце, през хилядолетия.
Не влизаш в храма, а пристъпваш в друго измерение – на почит, на тишина, на свещено присъствие. Мястото носи едновременно сила и покой. Въпреки че времето е разтрошило колоните и заличило имената, енергията тук пулсира – мека, но ясна. Както я усещаха и древните пилигрими, тръгнали да търсят инициация и свързване с тайното знание.
Казват, че мистериите на Самотраки са предгръцки – по-стари и от времето, и че са свързвали човека с природата, с мрака и светлината, с раждането и смъртта, със Земята и Звездите. Кабирите – добри демони, закрилници на мореплаватели, ковачи на съдби. Богове, чийто образ се крие, за да бъде открит само от онзи, който търси дълбоко.
Когато се разхождаш сред руините – не говори. Слушай. Слушай дърветата, сенките, камъните. Остави въпросите да се издигнат от теб, без нужда от отговор. Самото присъствие е достатъчно. Понякога най-дълбоките прозрения идват в мълчание.
Тук са се обучавали жреците, посвещавани в древните тайнства, предавани само на просветените. Сега това знание е загубено, но ти слушай и можеби ще чуеш глас от древността.
3. Остави се на уединението – идеалното място за йога и съзерцание
На остров Самотраки е създаден йога ритрийт център с прекрасна градина и удобства, но се намира в село Терма – не на морския бряг. Затова моят избор беше различен: отдалечен комплекс, сгушен на самия морски бряг.
Вълшебната му градина се разтваряше директно към плажа, и всички наши практики – медитации, йога и ежедневни дейности – се случваха край самото море.
Попивахме острова със всичките си сетива:
слушахме звука на Водата и вълните,
усещахме с кожата си Вятъра,
пиехме Слънцето с очите си,
вдишвахме ароматите на Земята.
Каква по-истинска медитация можем да искаме?
4. Изкачване на планината Саос и върхът, който скрива Луната
Това е един друг разказ, който Виктор Иванов, нашият водач от екипа на „Диви хоризонти“ към върха, описа в своя пътепис.
5. Водопадите Фоняс и красивите ватрес
Каним се да поемем по пътеката към сърцето на острова – към водопадите Фоняс, където водата изчиства умората, а въздухът нашепва легенди. Това преживяване беше част от програмата на „Диви хоризонти“, и го очаквахме с онова вълнение, което се ражда, когато душата знае, че ще се срещне с нещо истинско. Подготвихме се с бански и хавлии за да се изкъпем в красивите басейни наричани „ватрес“ от месните.
Пътят до първия водопад се вие покрай реката, спокойно, почти като покана за доверие. Вървим в сянката на вековни дървета, покрай камъни, носещи белезите на времето и водната стихия. Природата е сурова, но жива – и някак нежна в своята неподправена мощ. Разходката е лека, приятна, сякаш самият остров ни приема в прегръдката си.
Следващата пътека обаче разкрива другото лице на Самотраки – стръмна, дива и предизвикателна. Въжетата, закрепени по скалите, водят към втория водопад – онзи, който сигурно сте виждали на снимки. Тук вече не се върви само с крака, а и със сърце. Изкачването предизвиква. Но горе… горе светът е друг. Водата пада нежно като дантела в кристалния вир, дърветата пазят мястото като храм, а душата спира, за да се поклони.
А третият водопад – най-високият – остава за онези, които са готови да отидат отвъд. Пътеката натам е трудна, понякога опасна. Но когато си с хора, които вярват в теб, когато страхът се стопи в присъствието на подкрепа и споделеност – изведнъж се оказваш на места, които не си вярвал, че ще достигнеш.
Така беше и с нас. Мнозина тръгнаха с мисълта, че ще стигнат само до първия водопад. Но с всяка крачка, с всяка усмивка и дума на окуражаване, ограниченията се топяха.
Водата беше път.
Куражът – мост.
А удовлетворението – възторг.
Островът ни подари не само гледки, а нова представа за самите нас – за това какви можем да бъдем, когато се доверим на пътя.
6. От Пахия Амос до дивите кътчета като Кипос
Единственият голям пясъчен плаж на острова е Пахия Амос, но през месец май, когато сезонът все още не е открит, за нас той не беше толкова интересен. За това пък дивият и суров Кипрос ни предложи незабравимо усещане за първична и дива природа.
Кипрос означава градина. Предполагаме, че растителността тук в миналото е била различна от това, което видяхме, но козите или друг фактор е унищожил тази градина.
Плажът никак не е загубил очарование от това. Безкрайното разнообразие на всякакви по вид камъчета, кое от кое по-красиво ни омагьоса и се заровихме в тях без да можем да усетим как изтича времето. Тук можеш да останеш безкрайно дълго време и просто да попиваш от покоя.
7. Разходка из стария град Хора – пътуване във времето и навътре в себе си
Той се е сгушил високо в планината, като пазител на спомените на Самотраки. Когато поемеш по тесните му каменни улички, сякаш влизаш в друго време – по-бавно, по-тихо, изпълнено с дъха на история и глинени стени, напечени от слънцето.
Малките къщи със синьо-бели прозорци и пъстри дворове, шепнат за отминали животи, а зад всеки ъгъл те чака неочаквана гледка – капелка, пейка под лозницата, котка, разположена като домакиня. Мирише на риган, на препечен хляб и слънце.
На върха на селото се издига средновековната крепост, а гледката оттам е като награда за сърцето – синьото безкрайно море, виещите се склонове на планината, разпръснатите домове – всичко това събира тялото и ума в едно тихо „тук и сега“.
Хора не е просто разходка. Това е пътуване към простотата, към красотата на живеенето без излишно. Там, сред старите зидове и кривите калдъръми, можеш да чуеш себе си по-ясно. Да усетиш, че си на мястото си. Че животът е тук, днес, сега – в малките неща. Това може да се случи до края май. След това започва сезона.
8. Наслади се на изгрева
Изгревите на Самотраки са вълшебни. Те са тиха благословия. Без нужда от думи, без усилие да впечатлят – просто присъстват. Точно както и ние се учим да присъстваме.
Всеки ден небето се разтваряше в цветове – меко злато, срамежливо розово, огнено оранжево, и накрая – синьо, което се размива в морето. Сякаш някой е дишал с четка по хоризонта. А ние – мълчахме.
Излизаш на любимото място до морето, понякога с чаша чай, понякога прегърната от шал. Вдишваш първите светлини на деня, слушаш прибоя и усещаш как тялото се зарежда, умът се смирява, а сърцето се разтваря за красота и чувства.
Да спреш. Да не правиш нищо. Да си част от света, който се прибира в себе си. Това беше най-дълбоката ни медитация – очи, обърнати към изгрева, а вътре в нас – тишина, в която всичко се нарежда.
9. Вкусът на острова – храна като дар и ритуал
На Самотраки храната не е просто средство за насищане – тя е ритуал, благодарност и празник. Всяко ястие тук носи вкуса на земята, на соления въздух, на слънцето и на обичта, с която е приготвено. Както се шегувахме – храната обикаля навсякъде (козите наистина са навсякъде)
Опитвахме прясно уловена риба и морски дарове – това е предпочитаната от мен храна и за това и давам оценка 10 от 10. Козе приготвено с диви треви и пресни картофи, това е месният специалитет и го предлагат във всяка таверна. Домашни бухти с ароматен мед от планински билки и мусаката носеха уюта на домашната грижа и ритъма на природата. Всичко беше сезонно, местно и щедро – защото такъв е самият Самотраки.
